04. СЛАВЯНИ И ПРАБЪЛГАРИ ДО СЪЗДАВАНЕТО НА БЪЛГАРСКАТА ДЪРЖАВА НА БАЛКАНСКИЯ ПОЛУОСТРОВ
1. Славяни. Произход и прародина
Славяните принадлежат към индоевропейската езиково-етническа общност. По археологически данни в земите на днешните европейски държави техните най-ранни селища се откриват в Полша, Беларус, Украйна и европейската част на Русия. Най-старото писмено сведение принадлежи на “бащата на историята” Херодот (1) – VІ в. пр.н.е., който говори за неври, будини и венеди. По-късно римските автори Плиний Стари (2), Тацит (3), Птоломей (4) съобщават за тях заедно с други племена, обитаващи земите на север от Римската империя.
През ІІ-ІV в. окончателно се оформят основните славянски племенни групи: източна – анти, западна – венеди, и южна – славини. През V в. Придвижването на големи маси хора от вътрешността на Азия към Централна Европа, известно като Велико преселение на народите (5), раздвижва и славянските племена. След смъртта на хунския вожд Атила в 453 г. славяните се придвижват на юг и стават непосредствени съседи на Източната римска империя – Византия. Това дава възможност на готския историк Йордан (6) [1] и византийския автор Прокопий Кесарийски (7) да запишат първите по-подробни сведения [2] за тях.
2. Нападения и заселване на славяните на Балканския полуостров
Славяните идват в балканските провинции на Византия както всички други “варварски” народи преди тях – със силата на меча. В края на V и началото VI в. те започват да нахлуват южно от р. Дунав, грабят каквото могат и се изтеглят. За да предпази столицата Константинопол, император Анастасий I (491-518) строи т.нар. Дълга стена. Това крепостно съоръжение, завършено през 512 г., е разположено на 70 км от Цариград – от Деркос на Черно море до Силиврия на Мраморно море.
Първото голямо нашествие на славяни на юг от р. Дунав е по времето на император Юстин І (517-525). В техните нападения често участват и прабългари, които в началото са съюзници на Империята, но след това се обръщат срещу нея.
Император Юстиниан I (527-565) прави всичко възможно, за да спре славянските нападения. Там, където оръжието е безсилно, той използва дипломацията. Назначава на служба славянски пълководци, настройва племената едно срещу друго, праща скъпи подаръци на други народи да нападнат славяните. Все с такава цел Юстиниан I предприема грандиозно строителство. Възстановява и строи нови крепости по течението на р. Дунав. Прави втори отбранителен пояс от крепости по продължението на Стара планина. Строи укрепления дори между Дългата стена и столицата. Общият брой на тези крепости според византийския хронист Прокопий Кесарийски е над 300. Но, както пише същият автор, тези усилия се оказват напразни.
През втората половина на VI в. славянските нападения стават по-чести. Огромни маси леко въоръжени славяни пресичат Балканския полуостров от север на юг, като опустошават дори Пелопонес. Византийските хронисти все по-често съобщават, че в техните набези участват и прабългари.
В 559 г. византийската дипломация с много усилия успява да предизвиква война между прабългарските племена кутигури и утигури. В същото време срещу голяма сума в злато ромеите привличат на своя страна аварите срещу прабългарите и славяните. Година по-рано аварски пратеници пристигат в Константинопол, за да предложат услугите си на император Юстиниан І От 562 до 569 г. аварите окончателно се заселват в земите около устията на реките Сава и Драва. Те създават голямо племенно обединение – Аварски хаганат начело с вожда Баян, което в продължение на повече от две столетия, до 796 г., играе важна роля в Централна Европа.
Първите сведения за славянската колонизация [3] на Балканския полуостров са края на VІ в. и принадлежат на сирийския писател Йоан Ефески (8). През есента на 586 г. те обсаждат Солун в продължение на една седмица, като използват специална обсадна техника, описана в “Чудесата на св. Димитър Солунски”. (9) [4] Жителите на града успяват да подпалят обсадните машини и славяните се оттеглят.
В началото на VІІ в. Византия изоставя отбраната на дунавската си граница. Няколко години по-късно, при управлението на император Ираклий (610-641), славянската преселническа вълна залива балканските провинции на Византия. Предполага се, че в хода на това движение в земите между р. Дунав и Стара планина се заселват племето на северите и обединението на “Седемте славянски рода”, които по-късно в съюз с прабългарите на хан Аспарух поставят основите на средновековната българска държава в Европа.
Успехът на Византия във войните със славяните и аварите зависи от нейната ангажираност във войните в Персия. Възползвайки се от това, славяните масово нахлуват през Дунава. Вестите за славянската колонизация стигат чак в далечна Испания. Епископът на Севилия Изидор съобщава, че през четвъртата година от управлението на император Ираклий (610-641) “славяните завзели Гърция”.
През лятото на 626 г. Константинопол е подложен на двойна обсада. От северозапад го нападат славяни, авари и прабългари, а от югоизток – перси. Съюзниците се изтеглят едва след десетдневни безуспешни опити да щурмуват града. За да ги спре, император Ираклий прехвърля крупни военни сили от Мала Азия на Балканите. Те се придвижват в три направления: по Черноморското крайбрежие; по пътя Одрин – София – Белград и по Егейското крайбрежие към Солун.
След смъртта на император Ираклий арабите (10) – новата сила в Мала Азия – притискат Византия. Обединени от вярата на пророка Мохамед, много скоро те стават най-силният противник на ромеите в следващите столетия. Империята използва периодите на мир с мюсюлманите, за да воюва на Балканите със славянските племена.
През втората половина на VII в. тя възстановява властта си върху по-голямата част от Балканския полуостров и преврьща отседналите в тези земи славяни в свои поданици. Земите между Стара планина и р. Дунав обаче остават под контрола на славяните. За да устоят на византийския натиск, те създават военнополитически съюз от седем неизвестни по име племена и северите.
3. Обществено устройство
По времето, когато славяните се заселват на Балканите, основна обществена единица в славянското общество е родовата териториална община, управлявана от старейшина. Голям брой такива общини съставят едно племе начело с княз. Първоначално князете нямат особена власт над общините. В хода на войните с Византия обаче те и част от бойците натрупват богатства и властта им става по-осезателна. Основният орган за управление на славянското племе се нарича „вече” – племенно събрание, в което участват всички мъже, годни да носят оръжие. Често пъти група племена се обединяват във военновременни съюзи с цел нападението на някой по-голям град. В “Деянията на св. Димитър Солунски” се съобщава за голямо славянско нападение над Солун в 620 г., в което участват много племена: драговити, сагудати, велегезити, ваюнити, верзити и др.
В “Стратегикона на Псевдомаврикий“ (11) политическите отношения между отделните славянски племена са характеризирани така: “Те или не достигат до споразумение, или пък, ако се споразумеят, веднага други нарушават решението, като всички противници враждуват до смърт помежду си и никой не иска да отстъпи другиму.” Тази политическа несговорчивост се оказва трайна характеристика на славянските племена. За нея съобщават почти всички съвременни им автори. В известна степен тя пречи на византийците да се споразумеят със славяните, които непрекъснато нахлуват в Империята, но в еднаква степен тя пречи и на самите славяни да се организират в трайно политическо обединение.
4. Бит, поминък и религия на славяните
В “Стратегикона” освен препоръките как да се воюва с тях се съдържат и детайлни описания [5] за начина им на живот. Те обитават селища, разположени в непосредствена близост до реки, езера или блатисти местности, като използват водната преграда за защита. Препитават се от земеделие и скотовъдство, лов и риболов. Сеят предимно жито и просо и отглеждат същите домашни животни и птици (без пуйките, които са пренесени от Северна Америка много по-късно), каквито се отглеждат от всички останали европейски народи днес. Славяните сами изработват нужните им за домакинството глинени или дървени съдове. Те живеят в колиби от преплетени клони, измазани с кал и покрити със слама, землянки и полуземлянки.
След отсядането им на Балканите византийските хронисти като Прокопий Кесарийски съобщават, че те почитат един върховен бог, наричан Перун – бог на мълнията, но имат и други божества, като Сварог – бог на огъня и занаятите, Дажбог – бог на плодородието, Волос – на стадата, Лада – на плодородието, любовта и семейството. Славяните се отнасят с почитание към природните явления и свръхестествени сили на вековни дървета, реки или езера. Те вярват, че в тях, както и в гъстите гори живеят митични същества – русалки и вили, самодиви и самовили, някои от които се явяват в човешки образ и срещата с тях не предвещава нищо добро. За това те трябва да бъдат омилостивявани чрез жертвоприношения. [6]
Славяните имат развити погребални обреди. Те изгарят своите мъртви заедно с вещите, служили им приживе. Тленните останки, заедно с остатъци от дрехи и накити, те поставят в глинени урни и заравят в земята. Имат обичай да устройват състезание в чест на починалия и угощения на мястото, където е погребан.
